Познавам американци, немци, испанци, холандци, белгийци и др. които като дойдат в България и после не им се иска да си тръгнат. Доста съм се чудил на това поведение в началото. Все пак въпреки красотите на страната ни и добротата на народа ни, ние не можем да предложим удобствата, на които западняците са свикнали. Те обаче са готови да загърбят лукса само и само да могат по-дълго време да се докоснат до душата на българина.

Родените в далечни земи намират в нас нещо уникално. Въпреки бедността си повечето от нас не само са запазили човечността си, но дори показват и благородно държание. Ние сме хора, които са готови да поделят и последният си залък с непознат човек. Ние даваме от сърце и с дарът си даваме и част от своята светлата душа. Ние се грижим за своите стари хора жертвайки почивката и нервите си. Ние почитаме своите мъртви с такава признателност, която е непозната на другите.

Опознавайки ни, чужденците започват да изпитват възхищение към нас.

Те виждат нещо, което народите им отдавна са загубили. Никога няма да забравя възклицанието на един американец – Who are you Bulgarians, are you from this world– Кои сте вие българите, от този свят ли сте?

Когато започнах да разказвам за историята ни, за добрите дела на дедите ни и за неблагодарността на другите, американецът се разплака. Човекът сложи ръка на рамото ми и рече – Толкова много несправедливост е извършена спрямо вас, толкова много лъжи са написани, откраднали са историята ви, а вие намирате сили да простите и да останете добри!

Това, което другите смятат за подвиг е нещо нормално за нас. Ние може да сме позабравили миналото си поради посетите от лоши хора заблуди, но не сме изгубили духа си. Следвайки своите стари традиции ние се протиповопоставяме на бурите на времето и успяваме да оцелеем.

Една интересна традиция е употребата на имената ни за роднини. Повечето от нас дори и не предполагат колко древни са думите майка, тате, дядо, баба, свекър, свекърва…

Те са едно ехо от отдавна отминали времена, времена, през които дедите ни са били господарите на света и носители на светлината.

Майка има диалeктен вариант ма (БЕР, Том III, 1986, с.593).Този вариант  не се среща сред изконните думи наафганистанци, талишци и иранци, но за сметка на това е регистриран на тракийски надписи от преди около 2700 години. MA е едно от имената на богинята-майка при фригите, чиято древна родина са Балканите.

Отново на фригийски надписи срещаме думата МАТЕРАН–майчин, на майката. МАТЕРАН  е записана предо около 2700 години, но е почти идентична на стблг. МАТЕРЬНЪ– майчин, на майката.

http://www.maravot.com/Phrygian/monument.W-01.jpg

Майката е хранилница, без нея новороденото няма как да оцелее и израстне. Дедите ни са осъзнавали това добре и поради тази причина са ползвали и името ДА за майката.

Думата ДА е просто стар вариант на дойка, а обяснение можем да получим от стблг. доити–кърмя, давам мляко. Сродна е и съвременната диалектна дума дада–по-голяма сестра, бавачка на деца. Езиковедите смятат, че вторичното значение на думата е възникнало поради това, че по-големите сестри бавят, хранят по-малките братя и сестри (БЕР, А-З, 2007, с.313).

Една слабо позната българска дума за майка е нана/нена. С нея за жалост се правят много спекулации. Понеже нанаозначава майка на санскрит и авестийски, някои хора са склонни да я обяват за иранска по произход, като разбира се пропускат, че нана присъства също в сръбски, кашубски и хърватски, вариант намираме и в гр. νάννα–майка, албан.nenë– майка. Сродна е и хетската дума ninda–хляб, храна. Нана означава тази, която храни, етимологията е скрита в българската дума нянка/ненка–женска гръд. Тук е мястото да се споменат тракийските лични имена Νανω/Нано,Νεινισος/ Нейнис. В ново време те са познати сред нас българите като Нанко и Ненко.

Бабата също е известна с това, че храни и гледа децата. Стблг. баба има и значението кърмачка (БЕР, А-З, 2007, с.23). Това, което езиковедите са пропуснали да отбележат е факта, че думата баба е сродна на арийската papu–гледач, гледачка, грижовница. Пропусната е и важната подробност, че съществува тракийска дума баба. Тя се среща в крепостното име Βαβα /Баба и в названието на одриския град Βαβουλη/Бабуле. Съществува също тракийско лично име Βαβα /Баба споменато от Прокопий, а и в епиграфски паметници от VIII век преди Христа.

Някои автори смятат, че думата кака се среща освен при нас българите, също и при някои ирански народи…Това не отговаря на истината. Значението на кака е по-голяма, по-висока, по-възрастна, а паралел намираме в тракйската дума каука-височина, също и в латв. kaukas–възвишение. Сродни са хетската кука–дядо, полската диал. кок–дядо.

Димитър Дечев съобщава за тракийско име Κακους/Какус, което е регистрирано на надпис от село Овощник, Казанлъшко – с. 222.

В етимологическите речници се посочват доста паралели на българската дума леля. Някои от тях са сръбската лела, украинската лелика, кюрдската лалу–вуйчо, а и албанската лала–леля.(БЕР, Том III, 1986, с.357). Общо взето най-близките по значение думи са от земите, които са обитавани от нашите деди траките. За това не е никак учудващо, че намираме тракийското име Λαλας/Лалас, което не е нищо друго освен по-стария вариант на българското Лалко.

Освен леля, при нас се употребява и думата тета, тетка. Тя е сродна на литовската –tetá–тета, тетка. За нея Хялмар Фриск смята, че е сродна на името на Тетида – майката на Ахил Пелеев (H.Frisk, Griechisches Etymologisches Wӧrtebuch, Heidelberg, 1960, z. 668). Фриск посочва, че става дума за предгръцко, пеласгийско име.

Това е напълно логично като се има предвид, че Артър Еванс и Алберт Йорис Ван Виндекенс отдавна доказаха пеласгийския произход на антропонима Ахил. Ахил от друга страна е посочен като водач на хора, които в по-късни времена са наречени българи.

За думата зълва са дадени доста подробности в етимологическия речник. Посочени са диалектните разновидностизолва, злъва, зъва, а също така сръбската и хърватска заова, украинската зовиця, белоруската завíця и др. Приятна изненада е споменаването на тракийската γελαβος–зълва (БЕР, А-З, 2007, с.666).

Калина е една интересна българска дума за роднина от женски пол. Калина е всъщност по-малка зълва, която снахата е заварила в дома. Eзиковедите посочват, че името произлиза от названието на растението калина, тъй като различните по възраст зълви се наричат с имената на плодовете на храсти и дървета – малина, дунка, црешня (БЕР, Том II, 1979, с. 169).

Живко Войников посочва приликата с келтското /ирландско/ caile – момиче, тох./б/ kl-ye, klaina – жена, а същотаджикската, ягнобска kelin – невяста, булка и др. Връзката калина-жена, тази, която ражда е логична.  Коренъткал, кел има значение – течение, потекло. Намираме го в думите челяд, чловекъ-човек, а също и в тракийски лични имена с наставка –келас, –килас.

Невеста е древна дума, във ведически санскрит тя е документирана под формата наводха, което пък е съкращение отнава–нова и водха–доведена. Значението на невеста е новодоведена, новодошла. Древният вариант на невеста е билнева-веста, ново-веста… Novae e название на тракийско селище  на брега на река Дунав, а в тракийското лично имеΟυεζινας/Везина, намираме корена вез-водя, довеждам – стблг. вести, везон.

Подобно на невеста, думата снаха също присъства във ведически санскрит. Там снаха е под формата снуса, като с е съюз съответстващ на българския с, със, а нуса е древно название за момиче, жена, обвързана жена. Според Владимир Георгиев нуса е тракийска дума за нимфа, т.е. младо момиче (Траките и Техният Език, 1977, с.101).

Както можем да очакваме етърва, ятърва е също с древни корени. Езиковедите смятат, че древният вариант е *yentry (йентръ) – (БЕР, А-З, 2007, с.514).  Спомената е санскр. ята– жена на мъжов брат, но е пропусната тракийскатаιανατερα/янатера–етърва, ятърва.

Произходът на думите свекърва и свекър е скрит в далечното минало. Древните арийци, чиято родна земя са Балканите са ползвали думите свасура–свекър и свасри–свекърва. Близък до днешния вариант намираме и в тракийската ономастика. Фригийските писмени паметници са били подложени на унижожение, но все пак значително количество са оцелели. Сред запазените думи е и (c)векро, която Ото Хаас сравнява със свекър, свекърва.

Да разгледаме и названията за роднини от мъжки пол. Баща е една уникална дума, според езиковедите нейният стар вариант е батия (БЕР, А-З, 2007, с.37). Значението е възрастен, по-голям, уважаван. Най-древният вариант се среща в тракийски лични имена като Βατος/Батос и Βαστας/Бастас.

Може да звучи странно, но бате, батко, бато е със същото значение както и баща. Нека не забравяме, че значението евъзрастен, по-голям, уважаван, т.е. точно това, което е по-големия брат. Бато дава обяснение и за името на Бат Баян –по-големия брат на княз Аспарух.

Друга дума за родител, баща е тате, имаща разновидности татко, тато, тейко. Те се употребяват и като лични имена при нас българите. Могат да се споменат Тато, Тате, Тейо, Тейко. В тракийската ономастика срещаме Tato, Τατας, Τατος,Τατεις – (Detschev, z. 494).

Днес думата отец се употребява за духовно лице, но в миналото тя е била една от думите за баща. Най-древната и форма според Ст.Младенов е била ать–къ. Коренът ать намираме в тракийските лични имена Атес, Атис, а дори и в това на Атила. То не е нито германско, нито тюркско, а палеобалканско. Използвано е както от траки, така и от скити, една друга разновидност е Атий-име на скитски цар живял през IV век преди Христа.

http://www.maravot.com/Midas.tombA.jpg

В българският език дядо има и вариант дедо. Езиковедите смятат и двете разновидности за бълболни думи. Добавено е и това, че съществуват лични имена като Дедослав, Дедил, Дядко, Дедика– (БЕР, А-З, 2007, с.471-472).Това е така, но са пропуснати важни подробности. Първата е, че съществуват тракийски лични имена Δειδας, Δειδις/Дедас, Δαδας, Дада. Другата важна подробност е тази, че разновидността дедо-дядо се среща и при тракийските имена Δειδας–Δαδας. Тази вариация се дължи на една от най-отличителните черти на българския език, а именно екането и якането. Както се вижда, тя е отличителна черта и на езика на Орфей. Преди повече от 30 години Владимир Георгиев спомена това – (Въпроси на българската етимология, стр.115).

По-старият вариант на думата брат е братръ, още по-древна разновидност намираме в мизийските надписи под формата братер. Приликата между старобългарската и мизийска дума не е случайна. Все пак цели хилядa години различни автори правят отъждествяване на българи с мизи и на България с Мизия: “…европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи. Те били  изселени  в  старо време от военната сила на Александър от разположения край Бруса Олимп към Северния океан и Мъртвото море, а след като минало много време, със страшна войска преминали  Дунава и завзели всич­ки съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия…” (превод на Александър Милев)

Братовчед е двусъставна дума, първата частица е брат, а втората чед е съкратена форма на чедо–дете, син, т.е братовчед означава братово чедо, братов син. Видяхме, че брат има тракийски корени, нека разгледаме и чедо. На старобългарски формата е чендо, а тя от своя страна отговаря точно на тракийската кендо–чедо. Владимир Георгиев също смята, че чедо е сродна на тракийската дума, която обаче той вижда като kentha (Траките и Техния Език, 1977, с. 101). Чедо идва от древен корен кен, който има значение настана, започна (БЕР, Том IV, 2012, с.575 ).

Не е трудно да се предположи, че вуйчо е древна дума. Тя се среща в разновидностите вуйко, уйко, уйку, уйо. Езиковедите посочват словашките ujec, ujko, полската wuj, сръбската и хърватска уjац-вуйчо. Представени са също латинската avunculus – вуйчо и старопруската avis– вуйчо… (БЕР, Том I, 2007, с.198-199). Пропусната е тракийската дума ойку, която срещаме в Οικουι-ζερης. (Д.Дечев, с. 339). Ойку е почти идентична на диал. уйку срещаща се в наречията на север от Пловдив.

Поради това, че девер се среща в санскрит под формата девара, някои автори са склонни да определят думата като индийска. Със сигурност това не е така, девер присъства в речниците на много други народи. Има я при сърби и хървати – дjевер, слов. dever, лит. dieveris, чех. deveř, стпол. dziewerz… Девер се среща и при южните ни съседи под формата δαήρ, като по-стария вариант е ли δαιFήρ (БЕР, Том I, 2007, с.331).

Понеже деверът заема особено място в сватбената церемония, то названието може да се изведе от глагола дявам,девам-поставям (на важно място). В тракийската ономастика той се среща под вариация дава-дева.

Както се уверяваме българските думи за роднини са изключително древни. Те не са наследени от чужд народ, а са възникнали тук на Балканите. Тате, майка, дядо, баба, а и още много други са били употребявани от Залмоксис и Орфей, от цар Ситалк, а и борецът за свобода Спартак. Древен вариант на българската реч е звучал край стените на Троя, сред бойните редици на Александър Велики и на север от Дунава – из долините на Карпатите, че и в Черноморските степи.

Ние сме един от малкото народи, които са успели да се задържат в родната си земя в продължение на хиляди години. Това е признак на желязна воля и необикновена сила на духа. Слабите побягват и изчезват, но не и дедите ни. Те не са се оставили да бъдат сломени. Дори да са били временно прогонени от своя роден край, след време те са се завръщали и са хвърляли своите подтисници в ямата. Не случайно Юстиниан Велики казва за траките, че свръхестественото мъжеството и храбростта са присъщи само на тях, понеже ги имат по рождение.

Тези качества ги има и съвременния българин, макар и в латентно състояние. Това по принцип е без значение защото заспалия може да се събуди и да си припомни на какво е способен. Колкото и черно да е небето над главите ни, броят на будителите расте, а с него и броя на пробудените. Като верижна реакция количеството на преродените ще продължава да расте, докато достигне критичната си маса и помете мръсотията, която е покрила държавата ни. Вярвайте в себе си, уповавайте се на близките си и нека взаимната любов ни свързва!